— Скоро ще стане три — каза той много тихо. И добави с меланхоличен глас: — Опитай се сама да си даваш сметка за нещата.

— Сънувах една стъклена котка — каза момичето.

Той не успя да потисне леко потръпване.

— Каква беше?

— Цялата стъклена — каза момичето и се опита да очертае с ръце животното от съня. — Като стъклена птичка, но котка.

Той се почувства загубен, посред бял ден, в някакъв чужд град. «Забрави го — измърмори. — Такова нещо не си заслужава.» В този момент видя майка си на вратата на спалнята и се почувства спасен.

— Изглеждаш по-добре — рече й убедително.

Вдовицата Асис му отвърна с горчиво изражение. «Изглеждам все по-добре, но за боклука» — оплака се тя, като навиваше на кок буйната си ръждивочервена коса. Излезе в коридора, за да смени водата в клетките.

Роберто Асис се отпусна в шезлонга, в който бе спала дъщеря му. Кръстосал ръце на тила, той проследи с угаснал поглед кокалестата жена, облечена в черно, която тихо разговаряше с птичките. Те цамбуркаха в прясната вода и размахвайки весело криле, пръскаха лицето на жената. Когато свърши с клетките си, вдовицата Асис обвея сина си с полъх на недоверие.

— Мислех, че си в имението — каза тя.

— Не отидох — отвърна той, — трябваше да свърша някои неща.

— Сега ще останеш до понеделник.

Той потвърди с очи. Една боса прислужница-негърка прекоси салона заедно с момичето, за да го отведе на училище. Вдовицата Асис остана в коридора, докато те излязоха. После направи знак на сина си и той я последва в просторната спалня, където бръмчеше електрическият вентилатор. Тя се отпусна в един разнебитен плетен стол-люлка срещу вентилатора с израз на крайно изтощение. По белосаните с вар стени висяха снимки на отдавнашни деца, обрамчени с медни винетки. Роберто Асис се излегна на великолепното тронно легло, където бяха умрели — грохнали и в лошо настроение — някои от децата от снимките, включително и собственият му баща през декември миналата година.