— Какво става? — попита вдовицата.

— Ти вярваш ли в това, дето го разправят хората? — попита той на свой ред.

— На моята възраст трябва да се вярва на всичко — отвърна вдовицата. И попита с безразличие: — Какво разправят?

— Че Ребека Исабел не е моя дъщеря.

Вдовицата започна леко да се люлее. «Има носа на Асисовци» — рече. След като се замисли за миг, попита разсеяно: «Кой го казва?» Роберто Асис си загриза ноктите.

— Залепиха пасквил.

Едва тогава вдовицата разбра, че тъмните кръгове под очите на сина й не бяха утайка от дълго безсъние.

— Пасквилите още не значи хората — заключи тя.

— Но в тях пише само това, което вече хората разправят — каза Роберто Асис. — Макар човек да не го знае.

Тя обаче знаеше всичко, което хората бяха разправяли за семейството й в продължение на много години. В дом като нейния, пълен с прислужнички, кръщелнички и подопечни от всички възрасти, беше невъзможно да се затвори в спалнята, без и там да я последват слуховете от улицата. Буйните Асисовци — основатели на селото, още когато бяха свинари, изглежда, имаха сладка кръв за сплетните.

— Не всичко, което разправят, е вярно — каза тя, — дори човек да го знае.

— Всичко живо знае, че Росарио Монтеро спеше с Пастор — каза той. — Последната му песен беше за нея.

— Всичко живо го разправяше, но никой не го узна със сигурност — възрази вдовицата. — Напротив, сега се знае, че песента беше за Маргот Рамирес. Щели да се женят и само те двамата и майката на Пастор знаели. По-добре за тях щеше да е, ако не бяха пазили толкова ревниво единствената тайна, която е могла да се запази в това село.

Роберто Асис погледна майка си с драматична изразителност. «Имаше един миг тази сутрин, когато мислех, че ще умра» — каза той. Вдовицата не прояви никакво вълнение.

— Асисовци са ревниви — рече тя. — И това е най-голямото нещастие в тази къща.