«Не сбърках нито веднъж — каза съдията. — Помагаше ми естествено познаването на класиците, които са открили логика на живота, способна да проникне във всяка тайна.» Той разказа следната загадка: един човек се регистрирал в някакъв хотел в десет вечерта, качва се в стаята си, а на сутринта камериерката, която му носи кафето, го намира умрял и разложен в леглото. Аутопсията показва, че дошлият предната вечер клиент е мъртъв от осем дни.

Секретарят се изправи с дълго пукане на ставите.

— Искате да кажете, че когато пристигнал в хотела, от седем дни бил мъртъв — каза секретарят.

— Разказът бе написан преди дванадесет години — каза съдията Аркадио, без да обръща внимание на прекъсването, — но ключът е даден от Хераклит пет века преди Христа.

Канеше се да го обясни, но секретарят беше раздразнен. «Никога, откакто свят светува, не се е знаело кой пуска пасквилите» — заключи с напрегната войнственост. Съдията Аркадио го изгледа с присвити очи.

— Обзалагам се, че ще го открия — каза той.

— Прието.

Ребека де Асѝс се задушаваше в горещата спалня в къщата отсреща, със заровена във възглавницата глава, опитвайки се да изкара един невъзможен следобеден сън. На слепоочията си бе наложила опушени листа.

— Роберто — каза тя, обръщайки се към съпруга си, — ако не отвориш прозореца, ще умрем от жега.

Роберто Асис отвори прозореца в момента, в който съдията Аркадио напускаше канцеларията си.

— Опитай се да заспиш — помоли той пищната жена, която лежеше с разперени ръце под розовия мрежест балдахин, съвсем гола под леката найлонова нощница. — Обещавам ти, че всичко ще забравя.

Тя въздъхна.

Роберто Асис, който бе прекарал нощта, обикаляйки стаята, като палеше цигара от цигара, без да може да заспи, на разсъмване за малко щеше да хване автора на пасквилите. Беше чул пред дома си шумоленето на листа и неколкократното докосване на ръцете, мъчещи се да го опънат на стената. Но се усети прекалено късно и пасквилът беше сложен. Когато отвори прозореца, площадът бе пуст.