Когато часовникът на камбанарията удари един, секретарят прояви признаци на нетърпение.

— Супата изстива — каза той.

Съдията не му позволи да се изправи. «Невинаги човек среща талантлив човек из тия села» — каза той. Секретарят му поблагодари, изтощен от жегата, и смени положението си на стола. Беше един нескончаем петък. Под напечените ламарини на покрива двамата мъже разговаряха още половин час, докато селото се вареше в бульона на следобедната дрямка. На предела на изтощението секретарят намекна за пасквилите. Съдията Аркадио сви рамене.

— И ти ли мислиш за тая глупост? — каза той и за пръв път му заговори на ти.

Секретарят нямаше желание да продължи разговора, изнемощял от глад и задуха, но не смяташе, че пасквилите са глупост. «Вече има един убит — каза той. — Ако нещата продължат така, чакат ни лоши дни.» И разказа историята на някакво село, което за седем дни било унищожено от пасквилите. Жителите му се избили помежду си. Оцелелите изровили и отнесли костите на мъртъвците, за да са сигурни, че никога вече няма да се върнат.

Съдията го изслуша с подигравателен израз, като бавно разкопчаваше ризата си, докато оня говореше. Помисли си, че секретарят е любител на разкази на ужаса.

— Това е най-обикновен случай от криминален роман — каза той.

Подчиненият му поклати глава. Съдията Аркадио разказа, че в университета принадлежал към една организация, посветила се да разгадава криминални загадки. Всеки от членовете прочитал някой криминален роман до определено място и в събота се събирали, за да разгадаят загадката.