— Така както седите сега, ама точно така, седеше съдията Витела, когато го надупчиха като решето.

Съдията попипа изпъкналите вени на слепоочията си. Главоболието започваше отново.

— Аз бях там — продължи секретарят, сочейки пишещата машина, и мина оттатък дървената преграда. Без да прекъсва разказа, той се облегна на преградата с метличка, насочена като пушка към съдията Аркадио. Приличаше на нападател на пощенски влак от някой каубойски филм.

— Тримата полицаи застанаха така — каза. — Съдията Витела, още щом ги зърна, вдигна ръце и каза съвсем тихо: «Не ме убивайте.» Но веднага след това столът хвръкна на една страна, той на друга, пълен с олово.

Съдията Аркадио стисна главата си с ръце. Усещаше как мозъкът му пулсира. Секретарят свали кърпата и окачи метличката зад вратата. «И всичко това само защото веднъж, като пиян, каза, че той е тук, за да гарантира законността на избирателното право» — добави секретарят. Замълча нерешително, загледан в съдията Аркадио, който се сви върху писалището с ръце на стомаха.

— Зле ли ви е?

Съдията потвърди. Разказа му за предишната нощ и го помоли да му донесе от билярдния салон едно хапче за главоболие и две студени бири. След като изпи първата бира, съдията Аркадио не откри в сърцето си и най-малката следа от угризение. Усети се просветлен.

Секретарят седна пред машината.

— А сега какво ще правим? — попита той.

— Нищо — отвърна съдията.

— Тогава, ако позволите, ще ида да помогна на Мария да оскубе кокошките.

Съдията възрази. «Това място е за раздаване на правосъдие, а не за скубане на кокошки» — каза той. Изгледа подчинения си от глава до пети с израз на състрадание и добави:

— Освен това трябва да хвърлите тия пантофи и да идвате в съда с обувки.

С наближаването на обеда горещината се засили. Когато стана дванадесет, съдията Аркадио бе изпил цяла дузина бири. Носеше се в спомените. Със сънливо вълнение говореше за минало без лишения, за дълги недели на морския бряг и ненаситни мулатки, които се любят прави, в преддверията. «Тогава животът беше екстра» — казваше той и щракаше с пръсти пред кроткото изумление на секретаря, който го слушаше мълчаливо, кимайки с глава. Съдията Аркадио се чувстваше притъпен, но все по-жив в спомените.