Лекарят отговори отвътре:

— Да не си пил снощи?

На пристанището група жени разискваха високо съдържанието на един пасквил, залепен предишната нощ. Тъй като денят осъмна ясен и без дъжд, жените, отиващи на утринната служба, го бяха прочели и сега цялото село беше осведомено. Съдията Аркадио не се спря. Почувства се като вол с халка на носа, теглен към билярдния салон. Там си поръча една студена бира и хапче против главоболие. Току-що бе ударило девет, но заведението беше пълно.

— Цялото село има главоболие — каза съдията Аркадио.

Отнесе бутилката до една маса, където трима мъже седяха като смаяни пред чашите си с бира. Той седна на свободния стол.

— Продължава ли тая история? — попита съдията.

— Днес се появиха още четири.

— Тоя, дето всичко живо го прочете — каза единият от мъжете, — беше за Ракел Контрерас.

Съдията Аркадио сдъвка хапчето и отпи бира от бутилката. От първата глътка му се повдигна, но после стомахът се окопити и той се почувства като нов и без минало.

— Какво пишеше?

— Гадости — каза мъжът. — Че пътуванията, дето направила тая година, не били, за да си пломбира зъбите, а за да абортира.

— Не е било нужно да слагат пасквил за тая работа — каза съдията Аркадио. — Цял свят го разправя.

Макар че топлото слънце го прободе чак до дъното на очите, когато напусна заведението, той не изпита смътното неразположение от сутринта. Отиде право в съда. Секретарят — мършав старец, скубеше кокошка и го изгледа над очилата си с невярващ поглед.

— Какво е пък това чудо?

— Трябва да задвижим тая работа — каза съдията.

Секретарят излезе на двора, влачейки пантофите си, и през оградата подаде наполовина оскубаната кокошка на готвачката на хотела. Единадесет месеца след като бе получил назначението си, съдията Аркадио за пръв път седна в кабинета си.

Разнебитената канцелария бе разделена на две части с дървена преграда.