В продължение на много години той бе чувал кларнета на Пастор, който на две преки оттам сядаше да се упражнява — всеки ден в пет, облегнал табуретката на гредата на гълъбарника си. Това бе механизмът на селото, който работеше съвършено — първо петте часовникови удара в пет часа, после първата камбана за литургия и след нея кларнетът на Пастор, в двора на дома му, пречистващ с прозрачни отчетливи ноти наситения с фъшкии от гълъби въздух.

— Музиката е хубава — реагира свещеникът, — но думите са глупави. Могат да се обърнат наопаки и пак ще е същото:

Ще ме отведе този сън до твоята лодка.

Обърна се, усмихвайки се на откритието си, и отиде да запали олтара. Тринидад го последва. Беше облечена в дълъг бял халат с ръкави до китките и носеше синия копринен пояс на един светски орден. Очите й бяха наситено черни под сключените вежди.

— Цялата нощ бяха някъде наблизо — каза свещеникът.

— При Маргот Рамирес — рече Тринидад разсеяно, като разклащаше умрелите мишки в кутията. — Но снощи имаше и нещо по-хубаво от серенадата.

Свещеникът се спря и мълчаливо втренчи в нея сините си очи.

— Какво?

— Пасквили — отвърна Тринидад. И нервно изхихика.

Три къщи по-надолу Сесар Монтеро сънуваше слоновете. Беше ги видял в неделя в киното. Дъждът бе рукнал половин час преди края и сега филмът продължаваше в съня му.

Сесар Монтеро обърна цялата тежест на огромното си туловище към стената, докато изплашените туземци в безпорядък бягаха от слоновете. Жена му леко го побутна, но никой от двамата не се събуди. «Да си тръгваме» — измърмори той и възстанови първоначалното си положение. Тогава се събуди. В този миг удари втората камбана за литургия.

Стаята беше с големи прозорци с мрежи. На прозореца към площада, също замрежен, бе спуснато кретонено перде на жълти цветя. На нощната масичка имаше портативен радиоприемник, лампа и часовник със светещ циферблат.