— Какво четете? — попита отец Анхел.

Полицаят му показа списанието.

— «Тери и пиратите».

Отецът огледа една след друга трите килии от армиран цимент — без прозорци, отделени от коридора с дебели железни пръти. В средната килия друг полицай спеше по гащи, с разперени крака, в един хамак. Другите бяха празни. Отец Анхел попита за Сесар Монтеро.

— Там е — каза полицаят, като кимна с глава към една затворена врата. — В стаята на началника.

— Мога ли да поговоря с него?

— Изолиран е — отвърна полицаят.

Отец Анхел не настоя. Попита дали задържаният е добре. Агентът отговори, че му е предоставена най-хубавата стая в казармата, с добро осветление и течаща вода, но че от двадесет и четири часа не е ял. Отказвал храната, която кметът поръча в хотела.

— Страхува се да не го отровят — заключи полицаят.

— Трябвало е да изпратите да му донесат храна от къщи — каза свещеникът.

— Не иска да безпокоят жена му.

Сякаш говореше на себе си, свещеникът измънка: «Ще говоря за всичко това с кмета.» Понечи да продължи към дъното на коридора, където кметът бе наредил да му построят блиндиран кабинет.

— Няма го — каза полицаят. — От два дни си е в къщи, боли го зъб.

Отец Анхел отиде у тях. Лежеше проснат в хамака, а върху стол до него имаше кана със солена вода, флакон с хапчета и патрондаша с револвера. Бузата му още беше подута. Отец Анхел примъкна един стол до хамака.

— Наредете да ви го извадят — каза той.

Кметът изплю в легенчето глътката солена вода. «Лесно е да се каже» — рече той, все още наведен над легенчето. Отец Анхел разбра. Каза много тихо:

— Ако ме упълномощите, ще говоря със зъболекаря. — Пое дълбоко въздух и се осмели да добави: — Той е разбран човек.

— Като магаре — каза кметът. — И да трябва да го надупча с куршуми, пак ще си е същият.